Сулавеси - петте пола, къщите-лодки, неумрелите покойници...; февруари 2015

Сулавеси ни посреща с гледката на наводнени ниви, пътища и села. Дори пистата на самолета изглежда подозрително подгизнала. Но пилотът на Air Asia си знае работата и се сервираме на летището на Макасар почти по разписание.

Формалностите около влизането в Индонезия ни отнемат броени минути. Неприятната изненада е, че през 2014 г. са повишили цената на входната виза от 25 на 35 долара, но няма къде да мърдаме, плащаме си ги. Курсът за обмяна на валута на летището е малко по-нисък, отколкото в града, но като за първоначално сдобиване с местни рупии става. Автобус до града има, отива направо до центъра. Спирките са по заявка на пътниците.
Летището е на около 25 км от града, движението е много бавно, но за сметка на това хаотично. Шофьорът има грижата да ни свали където трябва. 

Влизаме в първия warung и се опитваме да се разберем със собственичката за нещо за хапване. Тя не само че не говори, но и не разбира и думичка английски. След усърдни ръкомахания от двете страни, много блещене, още повече кикотене и кратка екскурзия из кухнята, се договаряме за две порции риба, всяка придружена от купичка супа, чиния ориз, порция лют сос от фъстъци, лимони и люти чушки на корем – и всичкото това за по 2 лв. на човек. Докато вечеряме, всички комшии на гостилничарката се израждат да надничат във warung-а, да ни кимат радостно и да се усмихват, все едно, че сме им най-близки братовчеди, които с нетърпение са очаквали седмици наред.

Макасар не ще да е най-посещаваното от чужденци място, ако съдим по реакциите при нашето появяване където и да било из града. На по-оживените места цели групи млади хора ни спират, за да си направят снимка с нас, като задължително се редуват зад фотоапарата, да не би някой да изпусне да се увековечи със знаменитостите. На всеки 10 метра ученици в юношеска възраст ни обясняват, че имат за домашно по английски задачата да говорят с чужденци, за да практикуват езика. Така че ако някой иска да доброволчества в Макасар, достатъчно е само да застане на центъра на града, например пред Форт Ротердам, и да отговаря на всички покани за разговор на английски от страна на ученолюбивата сулавеска младеж. Ще направи много хора щастливи.

Ученолюбивата сулавеска младеж

В двора на Форт Ротердам

Сватбена фотосесия

Няма ден без дъжд

Иначе Макасар не предлага кой знае какви забавления – освен разглеждането на чистия и спретнат Форт Ротердам, останал от холандското владичество с неговите бедни на експонати музеи, човек може да се разтъпче по крайбрежната улица привечер, когато там се изсипва веселото население на града, за да се разхожда, да пие сокове, да яде печени банани, да гледа представленията на уличните дресьори на маймуни и цивети, да се върти на въртележките или да се вози на лодките-лебеди в залива.

С цивета на централната улица на Макасар

Любимият ни джус от авокадо

Бедността е очевидна, но просяците са малко и почтеността в отношенията изглежда има значение. В едно от капанчетата, където пием сок, си забравям торбичката с току-що купените леки обувки. Връщаме се два часа по-късно, след като на излизане от музея сме се сетили за нея. Торбичката стои качена на хладилника в заведението и при появата ми на вратата собственикът се спуска да ми я връчи. Като нещо, което се разбира от само себе си.

Тези малки радости обаче бързо ни омръзват и след ден-два се качваме на автобуса за Тана Тораджа – земята на къщите-лодки и най-сложните в света погребални церемонии. До там има 350 км и поне 9 часа път. 
Сулавеси или Целебес, както го учехме на времето в училище, погледнат отгоре, прилича на цвят на орхидея, който се носи по вълните на океана. Съставен е от 4 ярко изразени полуострова, които напомнят дългите пипала на морска звезда. Централната му част е заета от високи и стръмни планини, пресечени от стръмни каньони и покрити с джунгли. На острова живеят 96 националности и се говорят над 70 различни езика, като често разликите между тях са толкова големи, че е невъзможно представителите на различните групи да се разберат без посредничеството на трети език.

Сулавеси е на границата между Азия и Австралия и растителният и животинският му свят представляват смесица от двата региона. На острова живеят 129 вида бозайници, като 62% от тях са ендемични, т.е. не се срещат никъде другаде по света. Това се отнася и за 31% от птиците на острова. Разбира се, шансът да срещнеш случайно елен-джудже или свиня-бабирус е нищожен, но затова пък на воля се любуваме на пеперуди с големината на прилеп или на пъстри птички колкото бебешко юмруче...

Южно Сулавеси, през което пътуваме, на площ е колкото половин България, но на територията му живеят над 8 млн. души, т.е. половината от населението на острова. Основните групи тук са бугис и тораджа, като бугис населяват земите около Макасар, а тораджа са в планините. 
Бугис имат интересни джендър представи: според тях половете са не обичайните два, а цели 5: oroane (мъже), makkunrai (жени), calabai (родени като мъже, но живеещи като жени), calalai (родени като жени, но живеещи като мъже) и bissu (обединяващи мъжкото и женското начало). Чалабай и чалалай физически притежават характеристиките на пола, с който са родени, но начинът им на обличане и живот съответства на противоположния пол. Бису са нещо като мета-пол: не са нито мъже, нито жени, което в голяма степен може да е определено от раждането им като хермафродити, но не е задължително непременно да са такива. Тяхната роля е да бъдат посредници между света на хората и света на духовете. 

Ние не успяваме да различим много от представителите на чалалай, чалабай или бису. Всъщност, единственият случай, когато виждаме в мюсюлманската общност изненадващи за нас прояви на толерантност към избора на сексуална принадлежност, е една репетиция на танцова група в парка: момчета и момичета в еднакви червени тениски разучават движенията на танц, подходящ за сцената на MTV. Част от момичетата са с мюсюлмански забрадки, други веят свободно коси. Най-отпред на групата кърши снага очевидно момче, само че с дълга коса, къса пола и подчертано пълен сутиен под тениската. 

Пристигаме в Рантепао късно вечерта, в проливен дъжд. Wisma Maria е скромно местенце, но стаята има тераса към пълния с цветя вътрешен двор, закуската е прилична, а персоналът – любезен и старателен. Топла вода на втория етаж няма, защото налягането е слабо, но при температура на въздуха от 30 градуса не е проблем да се къпеш и със студена. И всичкото това срещу 9 лв. на човек.

Решили сме да не бързаме и да откриваме прелестите на този край постепенно. Тана Тораджа е област, която силно се отличава от останалите части на Сулавеси със своята самобитна култура. Най-характерните й черти са тонгконан – къщите с форма на лодки и алуктодоло – култът към предците, свързан с най-сложната система от погребални ритуали в света.

Започваме с търсенето на къщите. След кратко лутане по центъра минаваме оттатък реката и зърваме в далечината характерния профил на къщите-лодки. Решаваме, че това е някаква музейна сбирка, като Етъра например и се отправяме натам да я разгледаме. Оказваме се насред живо и истинско предградие, в което хората продължават да живеят в къщите на предците си и да строят нови по техен образец.

Тонгконан на езика на Тораджа означава „място, където да седиш“, т.е. къщата е мястото, което събира семейството. Къщата тонгконан никога не се мести, защото тя е връзката не само с предците, но и с бъдещето – в източния й край при раждането на дете се заравя плацентата.

Тонгконан са разположени винаги в посока север-юг, с лице на север, към „господаря на небето“ Пуанг Матуа. Подобните на тонгконан, но по.малки като размер складове за ориз, наречени аланг, са разположени срещу къщите и гледат на юг – мястото, откъдето идват бедите и болестите според вярванията на Тораджа.  

И тонгконан, и аланг са украсени с фигури, символизиращи слънцето и свещените биволи като знаци на успех и благоденствие. 

 Пред къщата често има централна колона, която е украсена с истински рога от местната порода биволи – колкото повече са рогата, толкова по-високо е положението на стопаните на къщата в обществото. Дървена биволска глава украсява и фасадата на къщата.

Най-впечатляващата част от къщата е, разбира се, покривът. Неговата лодковидна форма и огромен размер правят къщите на Тораджа толкова различни и запомнящи се. Според една от легендите за произхода на племето техните предци са пристигнали по тези земи от север с лодки, но силна буря повредила и изхвърлила на брега плавателните им съдове, така че не им останала друга възможност освен да ги използват като покриви за новите си домове. Според учените Тораджа са дошли на острова от континенталната част на Югоизточна Азия, възможно от земите на днешна Камбоджа. 

На времето само първенците на общността са можели да притежават тонгконан – останалите са живеели в много по-прости бамбукови постройки. Днес все повече семейства си позволяват разкоша да изградят собствен двор с тогконан и няколко аланг-а срещу него. Съществува и обратната тенденция – много фамилии предпочитат съвременната архитектура, защото тонгконан, колкото и разкошно да изглеждат отвън, отвътре са тесни, тъмни и не особено удобни. Но дори и тези, които избират съвременното строителство, често включват в него характерни елементи от традиционната къща.  

Привързаността на хората в Тораджа към дома е толкова силна, че повечето от тях предпочитат да не пътуват на големи разстояния от страх да не ги застигне смъртта далеч от дома. Това е свързано и с характерните за племето погребални обичаи, които представляват една от най-сложните системи за изпращане на покойниците в света на отвъдното.

За Тораджа погребението е това, което за други общности е сватбата – неговата пищност показва социалния статус на семейството. Когато някой почине, тялото му се съхранява непогребано известно време, което понякога може да се окаже и няколко години, докато семейството събере подходяща сума, за да организира подобаваща погребална церемония, наречена томате. 

Когато някой почине, семейството му го балсамира и продължава да го държи в дома си до изпълнение на всички необходими погребални церемонии. Докато не се изпълнят всички ритуали, покойникът не се смята за напълно умрял, за него се говори като за някой, който е болен или заспал. Семейството му продължава да го храни ритуално, да го извежда навън и да го смята за част от живота си, както е правило, докато е бил жив.

Това може да продължи и няколко години, докато съберат средства за погребението.

Самата погребална церемония трае поне 11 дни и включва общи трапези, ритуални танци, борби между бикове. На всичко това се гледа като на голям празник, защото за Тораджа смъртта не е еднократен акт, а процес на преминаване от света на живите в отвъдния свят, в Пуя.

Докато скитаме из околностите на Рантепао да разглеждаме нови и нови образци на местната архитектура, попадаме на внушителна група от характерните за региона къщи в село Тикале. В двора са се събрали доста хора и като ни виждат, започват с жестове да ни канят да влезем вътре. Малко плахо се отзоваваме на поканата и разбираме, че сме попаднали на погребална церемония. Това погребение ще да е от по-малките, защото са се събрали около 50-ина души и в двора се търкалят само две заклани прасета. Чували сме за доста по-пищни церемонии, със стотици гости, и принесени в жертва десетки прасета и няколко говеда. Но не се оплакваме от късмета си – това си е истинска церемония, организирана заради общността, а не за показване на туристите. 

Мъжете са се събрали около закланите прасета и с интерес гледат работата на 4-5 касапи, които кълцат месото на малки парчета. Жените са отделно, под някакъв навес. Няколко от тях чистят и мият ориз, една чука подправки с по-голямо от нея чукало, а повечето от останалите сгъват пакети от хартия. Присъединявам се към тях и след няколко опита вече владея тайната на местното оригами. Мъжете започват да пълнят дебели бамбукови стебла с диаметъра на голям буркан с нарязаното свинско – след малко ще го сложат на огъня в тези естествени съдове и ще приготвят папийонг – задушено свинско в бамбук. 
Нещата явно ще се проточат, така че ние решаваме да продължим нагоре по баира, като се разбираме с нашите любезни домакини, че ако решим, може да се върнем към 6-7 вечерта за пиршеството. Според обичая, ако се присъединяваме към трапезата, трябва да носим някакъв подарък – обикновено стек цигари или сапун. Наблизо има магазинче, така че няма да е проблем да спазим традицията. На изпроводяк ни дават по парче току-що изпечена сланина – част от пая на колячите и техните помощници. Направо сме си вътрешни хора вече.

Месото се подготвя за погребалната вечеря

Сгъваме хартиени пликове за отнасяне на порции за вкъщи

Много помощници за разфасоването на месото

Прости селски къщи

На другия ден хващаме една маршрутка за село Лонда, което е на 5-6 километра от града и срещу 2 лв. на човек се озоваваме в обрасла с огромни бамбукови гори гънка на планината. Няколко завоя по сенчестия път – и сме пред пещерата на Лонда, която е последно пристанище за голяма част от местното население.

След изпълняване на всички ритуали от погребалната церемония, покойниците всъщност не се погребват, а се отнасят на специални места – това може да са пещери или специално издълбани в скалите скални ниши или пък бамбукови платформи, окачени на скалите, подобни на тези, които видяхме в Сагада във Филипините. 

Ковчег в скалите

Погребения по скалите

Някои ковчези са поставени в макети на традиционните къщи тонгконан

Пред погребалните пещери и ниши често се поставя тау-тау – дървена фигура, изобразяваща покойника, при това със стремеж за максимална прилика. Над входа на пещерата в Лонда има цяла галерия от такива фигури – седнали като на театрален балкон да наблюдават живота на наследниците си с немигащ поглед. По-старите фигури са издялани от дърво, а по-новите са направени от гипс и покрити с някаква смола, така че успешно конкурират по реалистичност восъчните фигури от музея на Мадам Тюсо. 

Дървена фигура със снимката на оригинала

Под погледа на предците

Някои от по-старите фигури тау-тау

Новите фигури са удивително реалистични

Няма проблем да се снимаш с нечии предци

Когато хората в Тораджа загубят дете в ранна възраст, още преди да са започнали да му никнат зъбки, те увиват бебето в кърпа и го поставят в хралупата на дърво, след което покриват хралупата с палмово лико. Според вярванията, същността на детето се превръща в част от дървото, така то не си отива завинаги. 

Въобще в Тана Тораджа смъртта е повод общността да се сплотява отново и отново, да си припомня общите си корени и да затвърждава връзките си. И това не е повод за скръб, а за празненства.

Част от тези празненства са и борбите на бикове. След като сме разузнали къде ще се провеждат, лесно стигаме до Ба-тан първо с попътен транспорт по централното шосе, а после пеша за двата километра от разклона. 
Борбите се провеждат на утъпкана поляна сред гората до селото и в този ден няколко хиляди души се събират да наблюдават зрелището. Повечето мъже носят нещо като много широка пола, която или връзват на кръста като саронг, или препасват през рамо като лауреатска лента, или мятат върху главата си като шал или чалма... Кожата им е по-тъмна, косите на някои са по-къдрави и австрало-негроидните черти от Папуа си личат по-ясно, отколкото монголоидните от континента. Цялата мешавица от етноси и култури е на празника.

Най-после и първата двойка бикове излиза на арената. Това са яки екземпляри, нашарени с надписи с блажна боя по лъскавата гладка кожа. Ние сме с предубеждение към подобни дивашки прояви, но схватката се оказва далеч по-малко кръвожадна и варварска от тореадорските игри в Европа. Само осигуряването на безопасност е по-небрежно: по едно време един бик не издържа на напрежението и хуква да бяга от арената направо през струпалата се пред входа публика. Публиката от своя страна проявява завидна пъргавина и за секунди се разпръсква пред разгневеното добиче. Насядалите по околните възвишения реват от възторг. 

При всяка схватка публиката крещи имената на биковете – всеки насърчава този, на който е заложил. Преди началото на схватката организаторите на залаганията са обиколили наоколо и са събрали парите. Как помнят кой колко е дал и за кой от двата бика е заложил – загадка. Аз поне не забелязвам някъде нещо да се записва.

Биковете са силни и упорити и никой не отстъпва – ту единият надделее и натисне другия към земята, ту другият започне да влачи муцуната на противника в калта. По някое време животните се отдръпват едно от друго и само се гледат враждебно. Стопаните им обаче викат и подскачат около тях, пляскат с ръце зад гърба им и всячески се опитват да ги вкарат отново „в клинч“. Залозите са направени, трябва да има победител. 

След секунди бикът ще премине оттатък оградата и ще се вреже в тълпата

Решаваме, че толкова ни стига и си тръгваме от борбите. Те ще продължат до вечерта, когато ще завършат с поредното голямо угощение. Всъщност, това е част от очарованието на тази земя – при нея традициите и древните вярвания не са само история и музейни сбирки – това е истинският живот на хората тук.

Имаме още няколко дни до отплаването на кораба за Флорес и решаваме да доизследваме Южно Сулавеси. От Макасар тръгваме към Бира бийч. На терминала в Маленкери се спазаряваме за по 75 000 на човек да се качим на миниван, в който неусетно се оказваме 10 човека на 7 места. 

Бира бийч ни посреща с КПП, където ни прибират по 20 000 рупии (около 3 лв.) на човек за радостта да се насладим на курорта. Първото впечатление е смущаващо – нещо като недостроен, но за сметка на това овехтял Ахтопол. 

На 100-те метра плаж, които се намират точно под курорта, заварваме гмеж от местно население, дошло да се порадва на морския бряг. За индонезийците това означава да се търкалят по пясъка и да газят до колене във водата с всички дрехи, които имат под ръка – поли, блузи, панталони, че и мюсюлмански забрадки. На всичкото отгоре на никого и през ум не му минава да се отдалечи по безкрайната пясъчна ивица – всички се бутат в пространството пред дюкянчетата непосредствено под курорта. Нашето появяване е още една причина за радостно оживление – остави, че ученичките тичат с радостни писъци да се снимат на тумби със Станислав, с това вече горе-долу сме посвикнали. По-впечатляващо е, когато цели рояци достолепни матрони го накацат с единствена цел да отнесат образа му със себе си в серия от селфита. 

По бански костюми по сулавески

Снимки със звездата

За наш късмет се оказва, че това е суматохата на уикенда – неделята доизцежда последните капки ожевление, тълпите се натоварват на каквото намерят – кой на мотор, кой на кола, а стотина ученици се натъпкват прави в каросерията на самосвал, че и по бордовете му насядват на гроздове...

До вечерта курортът опустява. На другия ден имаме само за нас двамата поне 3 километра ослепително бял плаж с бистра и топла вода. Но това е нищо в сравнение с изненадите, които ни поднасят крайбрежните скали: при по-внимателно разглеждане те се оказват издигнал се над морето коралов риф, който е запазил отпечатъци от изградилите го гигантски корали и цели еднометрови мидени черупки, врастнали в кораловата плът. 
Така от откритие на откритие неусетно достигаме до другия край на плажа, където в усамотение е построен малък луксозен курорт – Бара бийч. От чисто любопитство разпитваме за цените (около 140 лв. на вечер за бунгало на първа линия), пием една бира (цената е като навсякъде, около 6 лв. за бутилка 680 мл) и се връщаме в пълно усамотение, което за 250-милионна Индонезия си е цяло чудо. Единственият ни другар е един огромен рак-отшелник, който мъкне на гърба си раковина колкото мъжки юмрук и който категорично отказва да се съгласи с нашето настояване да влезе в морето.

Мидичка, врастнала в кораловия риф

И още една мидичка...

Тази мидичка е от малките

Вечерта отиваме до рибарското селище, което заема другия плаж на носа. Тук хората живеят с темпото, с което са живели дедите и прадедите им – излизат с дървените си лодки в морето за риба, сушат и кърпят мрежи, събират се вечер на приказка, раждат деца, слушат веселите им крясъци и препирните им в падащия мрак, погребват мъртвите си в пясъка на плажа... и така ден след ден. Мнозина живеят в колиби от бамбук и найлонови платнища, други са вдигнали дървени къщи, но независимо кой къде живее, цялото селище е чисто. С изключение на плажа, който е покрит с няколкометрова ивица найлонови опаковки, пластмасови бутилки, чашки за еднократна употреба и всякакъв друг неразтворим боклук. Картинката е като от апокалиптичен филм. Едва на такова място можеш да си дадеш реална сметка за непоправимото замърсяване, което причиняват пластмасовите опаковки и за мащабите на бедствието. Някои от обитателите на селището сортират и предават боклука, с което си докарват нещичко за препитание, другите просто го приемат за част от ежедневието си – газят през него, за да стигнат до лодките си или да се изкъпят в морето.

Веднага след селището се намира корабостроителница, която прави типичните за региона дълги кораби с високо вдигнати носове. Там пък към пластмасовия боклук се добавя и миризмата на разлята нафта. 

Покойниците на рибарското селище намират последно пристанище на плажа

Вечер в рибарското селище на Бира бийч

Корабостроителницата край рибарското селище

Повече за Сулавеси и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.