Флорес, февруари 2015

Като погледнеш картата на региона, направо си плаче за една пряка линия Макасар – Флорес: има-няма 1000 км море право на юг – и си там. Разпитваме наляво-надясно, ровим за информация в интернет и ето че истината изплува: има кораб, който може да ни свърши работа. Планирането се прави месец за месец и рейсове до Флорес има веднъж на две седмици. В края на краищата не успяваме да се класираме на кораба за Лабуан Баджо, който ни дава по-близък достъп до западния край на Флорес и Комодо, но се сдобиваме с билети за Маумере – пристанище, за което не сме чували никога до сега, но пък все пак на набелязания от нас остров. Цената ни устройва – по 35 лв. на човек в каюта с 6 койки. Това си е направо лукс, при положение, че за 2-3 лв. по-малко ще трябва да пътуваме в общо помещение и евентуално да спим на пода. 

Спазваме предупреждението, че трябва да се явим на Pelabuhan – пасажерското пристанище на Макасар, два часа преди обявения час на плаване. В 9 вечерта сме на входа на пристанището. Гледката е като във филм за бежанска вълна: под мъждивата светлина на електрически крушки се е събрала тълпа от мъже, жени и деца, нарамили торби, чанти, кашони и денкове. Между щуращите се напред-назад и насядали по земята пътници се бутат търговци на дребно, които предлагат вода, кафе, разтворими супи, нарязани чували за постелки за спане и разноцветни балони, сред които преобладават образите на Маша и Мечока. Екваториалната нощ е покрила всичко с лепкава задуха, няма и следа от полъх. 

Ние изваждаме билетите и ги размахваме под носа на служителя на входа. Човекът демонстрира искрен възторг от факта, че сме решили да отидем в Маумере и ни уведомява, че вместо в 23 часа, корабът ни ще тръгне в един през нощта. При мисълта, че ще трябва да прекараме още 4 часа прави в задухата и тълпата, силно помръкваме. Човекът ни влиза в положението и ни повежда навътре в сградата, където се оказва, че има постна, но напълно прилична чакалня със седалки, вентилатори, тоалетна – и никакви хора.
Два часа по-късно любезният ни придружител ни повежда през апокалиптична тълпа от пътници, хамали и дезориентирани особи, които се блъскат по кея и стигаме до трапа на кораба. Нещата се подреждат неочаквано добре – вместо да сме в отделни каюти мъже/жени с по още 5 индонезийски спътника, както се очакваше според билетите ни, ние сме само двамата в каюта за шестима. Леглата са мърлявки и от климатика лъха студ, но нали за това си имаме спални чували. Падаме и заспиваме.

Целия следващ ден прекарваме в усамотение в каютата, като излизаме само за да вземем душ или да погледаме безбрежното море Флорес. От хоризонт до хоризонт се вижда само вода. Единствено летящите риби разнообразяват монотонността на гладката водна шир – прелитат като ята сребристи бързокрили птици на невероятни разстояния, само опашките им докосват от време на време водата и се изстрелват за нов полет от стотина метра. Някъде късно следобед стадо делфини за кратко ни придружава – гладките им гърбове и острите гръбни перки описват плавни дъги над водата, но изглежда и на тях им доскучава равномерния ход на кораба. А може би ги потриса боклукът, който лети от всички палуби. Индонезийците нямат притеснения да хвърлят всеки отпадък, който им се появи в ръцете право в морето. 

Привечер небето се смръщва и хоризонтът почернява – задава се буря. Питаме се дали не сме били твърде самонадеяни да се доверим на опита на индонезийския капитан. Вярно, че кръстосването на моретата е едно от основните занимания на индонезийците – как иначе би могла да съществува държава на 17 000 острова. Но също така е вярно, че инцидентите с индонезийски плавателни съдове не са изключение в световните новинарски емисии. Прибираме се в каютата с надеждата, че ще се доберем до брега преди бурята да ни застигне.

Когато акостираме в Маумере, пристанището е подгизнало от локви, но вече не вали. Цялото вавилонско стълпотворние на кораба започва да се излива на брега. Около половин час наблюдаваме пъпленето на пътниците с чували и денкове надолу и върволицата от докери, забързани нагоре по трапа, за да изкарат някоя рупия от свалянето на багажа. 

Въоръжената охрана на кораба го пази от пиратски нападения.

Нямаме никаква представа къде е градът, как се стига до него, а и какво бихме могли да правим в това Маумере, в което сме се оказали толкова случайно. Нямаме пътеводител, интернет не сме виждали от 5 дни, местното население е преобладаващо с папуаски вид и говори само неговия си език. 
Значи сме точно където трябва.

В третия хотел, на чиято врата потропваме, е доста по-спретнато от предишните, единственото, което донякъде ни смущава, е дружната тълпа десетсантиметрови хлебарки, която изпитва силно желание да дели стаята с нас. Обръщаме внимание на стопанина на хотела върху този факт и той с помощта на персонала си неохотно започва да ги приканва да се изнесат в някое друго помещение. 

На сутринта Маумере ни се вижда далеч по-приветливо място. Набързо изследваме двете пресечки, които оформят централната му част. Единственото интересно нещо в него са полинезийските черти на болшинството от обитателите му. Като хора, изчели една камара юношески романи с участието на човекоядци от региона, всеки път потръпваме, когато видим щръкналата къдрава коса и тежки черти на черното лице на някой особено ярък представител на папуаския фенотип. И моментално ни олеква, когато същото това страховито лице се разлива в широка белозъба усмивка, щом срещне погледа ни. 

Пътят от Маумере за Мони е просто приказен. Широк е не повече от 3-4 метра, целият е в завои, изкачвания и спускания, но асфалтът е хубав, а гледката през прозореца – прекрасна. Не случайно този остров е наречен от португалците Флорес – наистина навсякъде всичко цъфти и зеленее, расте и се развива. 

Мони се състои предимно от всякакъв вид и род хотели и хотелчета. Използваме следобеда да посетим водопада, който подозрително напомня Костенския, да огледаме околността и да прекараме два часа в поредния дъжд на гости на новия ни познат Робърт – папуас, който в името на любовта се е отказал от кариерата на католически свещеник, а сега стопанисва няколко бунгала встрани от пътя, отглежда три деца и мечтае за собствено мащабно производство на екологично чиста храна по склоновете на вулкана Келимуту.

Келимуту е знаменитостта, която води хората в иначе с нищо незабележителното селце Мони. Той е забележителен с това, че в калдерата на вулкана има не едно, не две, а цели три езера, при това те менят цвета си с различна ритмичност и често се получава така, че две съседни езера са съвсем различно оцветени – едното е зелено, а другото – червено, например. Погледнато откъм гърлото на вулкана, право надолу от ръба на стръмния кратер с неговите жълтеникави скали, гледката изглежда като специално измислена.

Времето е прекрасно – в небето грее ярко слънце, леки бели облачета се гонят над главите ни, а на 100 метра право надолу под краката ни в контраст с жълтеникавите стени на кратера блестят синьо-зелените води на първото езеро на Келимуту. Още няколко крачки – и зад скалния ръб блесва и второто. За миг сме разочаровани – уцелили сме момент, в който двете езера имат почти еднакъв изумруден цвят. Очаквали сме ярък контраст между двете, но природата не се съобразява с нашите представи. Различните цветове на водите се дължат на различни минерали, които са разтворени във водата и тъй като двете езера имат различни подземни източници, които ги захранват, се получават разликите. Промяната на цвета на водата в едното или другото езеро зависи и от дъждовете, сезона и кой знае още какви неизвестни за нас фактори. Местните са смятали езерата за портите, през които душите отиват в отвъдното и всяка душа влиза в различен цвят вода в зависимост от възрастта на починалия и делата му приживе.

Не забравяме, че има и трето езеро във вулкана, така че се запътваме по пътеката нагоре по хълма с надеждата да го открием. И вярно – ето го, малко по-встрани от знаменитата двойка, в още по-дълбок кратер и с по-мрачно зелен оттенък. На най-високото място е направена площадка, от която може да се видят и трите езера, само че с фотоапарат трудно можеш да ги обхванеш едновременно – все някое се оказва зад гърба ти. 

По пътя надолу през джунглата ни застига гъста мъгла, която изтрива всяка представа за разстояние и превръща всяко дърво в призрачен силует. Заплющява пороен дъжд. Докато обличаме дъждобраните, от завесата на мъглата изскачат четирима папуаси, всеки с половинметрово мачете в ръка. Аха да се изплашим – и виждаме, че с другата си ръка държат над главите си по един огромен палмов лист, който да ги пази от дъжда, а физиономиите им са разтеглени от усмивки до ушите. Подминават ни със закачливи викове за силата на пороя и изчезват зад завоя към първото село. 

В селото пристигаме в късния следобед. Утре ни предстои ново пътуване на запад – да продължим да откриваме Флорес.

Петдесетте километра от Мони до Енде ни отнемат 3 часа. Пътят е все така красив и все така съставен от безкрайна поредица от завои. Буйна зеленина, пълноводни потоци, вулканични конуси, обрасли с гори, сенчести долини и огрени от слънцето върхове... На всеки завой – нови и нови хубости. А завои, както вече стана ясно, има бол.

Автогарите в тази част на Флорес са организирани по един и същи начин – за източните направления се спира на 4-5 км източно от града, за западните – съответно на 4-5 км на запад. В момента, в който стъпваме на земята, ни накачулват таксиджии с безумни предложения – явно въпреки избелелите тениски и ранички за тях имаме вид на тлъсти европейски портфейли, които спешно се нуждаят от изтупване. Накрая става ясно, че ще се возим до центъра на обичайната цена и те загубват интерес към нас.

След като обедната жега отминава, Енде вече не ни се вижда такова кошмарно място. Дори плажът, който откъм пазара е просто едно бунище, в по-централната част започва да ни се струва интересен с абсолютно черния си пясък – резултат от разбиването на черните вулканични скали от морските вълни. Градчето не е забележително с абсолютно нищо, освен с ореола на място, където е бил заточен индонезийския национален герой Сукарно и където е поставил основите на философията на индонезийската независимост. В центъра има и паметник на жертвите на земетресението от 1992 г. - пречупена часовникова кула със спрял на 13:28 часовник. С това атракциите на градчето май се изчерпват.

Черният пясък на плажа на Енде е покрит с камари пластмасови отпадъци

На сутринта намираме автобус до следващия град – Баджауа – и отново сме на път.

Островът се състои изцяло от планински масиви, резултат от бурна тектонична активност, и такива неща като проходи, долини, проломи липсват. Големи превозни средства не можеш да видиш – просто няма как да вземат завоите. Най-голямото нещо са 16-местни автобусчета, които превозват хора, стоки, а вероятно и капитали. При това положение всеки, който има проблем с вестибуларния апарат, прекарва половината пътуване в повръщане. 

В Баджауа се прехвърляме на друга кола, в която пътуваме с две гимназистки и майката на едната от тях – момичетата са били една седмица във ваканция в Баджауа и сега се връщат в Рутенг, където учат. Майката е бъбрива, засмяна и пълна с желание да общува. 

Спътниците ни без билет пътуват на покрива на колата

Рутенг е малко градче високо в планината и вечер е хладно, въпреки че екваторът е на един хвърлей оттук. Тук преобладава християнската общност – в града има няколко църкви и католически училища. В непосредствена близост се издига най-високият вулкан на Флорес, а над града се шири един от големите резервати на острова. 

Малката ученичка пази обувките си и се прибира от училище боса

Пътят от Рутенг към крайбрежието обаче е все така разлашкан от завои и катерения и спускания – 130-те км отнемат 4 часа, независимо че ги пътуваме с кола, а не с автобус. Наляво-надясно, нагоре-надолу – и ето ни в Лабуан Баджо.

Повече за Флорес и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.