От света на Цвета: Борнео - 1 част, февруари 2015

Целият ни багаж от знания за Борнео не може да мине дори за ръчен, защото се побира в няколко фрази джобен формат: третия по големина остров в света; трети и по височина, с най-висок връх – Кинабалу (4095 м); разделен между три държави – Индонезия, Малайзия и Бруней; най-богатият на растителни и животински видове остров на Земята, като много от тях все още не са познати на науката; обиталище на много необикновени растения и животни - рафлезия арнолди, с най-големите цветове в света - над 100 см широки и с тегло над 12 кг; хищните растения Непентес; най-големите в света прилепи, най-голямото разнообразие от птици в света - над 1500 вида; гибони, орангутани, дългоноси маймуни; остров, населен основно с папуаси и даяки, които в миналото са били ловци на глави и са практикували канибализъм – счита се, че тези два ритуала вече са изчезнали, въпреки че в индонезийски сайт наскоро излиза неофициална информация, според която в някои от селата във вътрешността не се били отказали напълно от тях...

С такава предварителна подготовка очакваме на летището в Кота Кинабалу да ни вземат поне по един пръст на влизане в острова, но те се задоволяват само с пръстовите ни отпечатъци. На всичкото отгоре са подозрително любезни - не само че ни продават билети за автобуса до града (5 рингита или 2,5 лв.), но и ни подаряват карта на градския център, разпитват ни къде ще отседнем и ни упътват на коя спирка да слезем.

Целия остатък от следобеда прекарваме в захласване по разнообразния морски свят, изкаран на Мокрия пазар до пристанището, ровичкане в сергиите на търговците на занаятчийски изделия (при по-близък прочит се оказва, че са си типични китайски стоки ширпотреба) и опознаване на възможностите на пазара на плодове и зеленчуци.


Джакфрут

Дурианът е изнесен на отделен пазар под пешеходния надлез, за да не задушава миризмата на останалите плодове.

Вечерта се изгубваме сред безбройните сергии на рибните ресторанти на пристанището – можеш да си поръчаш вече опечена риба, може да си я избереш прясна и да ти опекат на място, може да пренебрегнеш рибата и да избираш между калмари, октоподи, сепии, омари, раци, скариди...

На сутринта от всичко това няма и помен – всичко е измито, пометено, прибрано. Под навесите, редом с изписаните на винил менюта през деня се разполага градският паркинг.

На пътническото пристанище продават билети за редовните лодки, които правят курсове до околните острови, като регламентът е доста строг – всяка компания има право да обслужва определени острови и не вози пътници до другите, въпреки че са съвсем близо един до друг. Най-големият остров наоколо е Гая, на него се намира и най-голямата част от Националния парк Тунку Абдул Рахман, така че това е нашият избор.

След 20-ина минути шумно и бързо каране лодката ни изсипва на кея на Националния парк и капитанът обещава да се върне за нас в 15 ч. Обратният курс е включен в цената от 23 рингита и много се надяваме да удържи на думата си.

Стадо от десетина маймуни ни посреща на малкия плаж до кея, а по-късно и един варан промушва дългото си около метър и половина тяло през храсталаците.

Като знаем агресивния нрав на маймуните и риска от инфекция при ухапване от варан, пристъпваме доста по-предпазливо по пътеката към гората. Само няколко метра след първия завой тя се стеснява, клоните се надвесват до метър над земята и не виждаме как ще преминем през нея, освен в полуклек. Не ни остава много време за разсъждения по темата, защото голите ни крака се покриват с възторжен рой комари, надушили лесна жертва. Бързичко изскачаме от гъсталака, доста разколебани в решимостта си да изследваме дълбините на парка. За всеки случай, питаме още веднъж един от местните младежи какво бихме видели във вътрешността на острова и той колебливо се сеща за маймуни, птици и цветя. Офертата не ни въодушевява.

Тръгваме по брега, в посока обратна на плажа. Все пак, Тунку Абдул Рахман е парк, който обхваща не само джунглата, но и водите около острова. Надяваме се като вървим на границата между тях, да получим представа и за двете.

Водата е към 30 градуса и лежането в нея е истинско удоволствие...

Лежим си, печем се, наслаждаваме се на пълно уединение, което след тълпите на Филипините ни идва съвсем на място...

Отново започваме да подскачаме от камък на камък, вече не толкова вгледани в далечната перспектива, а с внимание към детайлите по пътя. И това отношение ни се отблагодарява – само след няколко чупки на брега откриваме огромна черупка от мида, колкото човешка длан.

Ех, как ни се иска да си я отнесем за спомен! Само че пред нас има още поне месец бродене с раници на гръб. Наложили сме си строги ограничения в багажа, за да се поберем в 7-те килограма, които ни осигуряват независимост и мобилност. Не можем да си позволим към тях да добавим и мида, която тежи почти кило...
След малко намираме още една такава мида... и още една... и по-голяма... и още по-голяма... Какви ли чудовища живеят в това море, щом като мидените черупки побират човешки крак!

Събираме, снимаме, връщаме обратно на морето – докато слънчасваме окончателно.

Докато лодката ни друса по вълните по обратния път, си даваме сметка, че спокойно можехме да отидем до някой от по-малките острови, за които билетът и таксата струват по-малко и да преживеем почти същите неща. Или може би не. Кой знае.

Любопитството ни към местната фауна обаче расте. Все пак това е Борнео – Меката на натуралиста! Кажи-речи всичко тук е или гигантско, или ендемично, или все още неоткрито. Броденето из дивите гори не е най-добрият начин да се запознаеш с местната флора и фауна – тя или панически се крие от теб, защото си знае що за стока са човеците, или пък те разглежда като вкусна хапка, от което пък ти не си особено щастлив. Така че за пишман изследователи като нас остава да се запътим към местния Парк за диви животни Lok Kawi, който се намира на 20-ина километра от Кота Кинабалу.

Според указанията на любезния ни хазяин в хостела се качваме на градски автобус – най-простичко возило, което обаче ни осигурява забавлението да дебнем сгоден момент да щракнем маникюра на шофьора.

Докато се забавляваме с папарашки снимки, стигаме до Доггонгон – крайната спирка на автобуса, откъдето с кратък пазарлък вземаме такси за 10-те километра до парка.

В Малайзия цените за билетите за всички музеи и атракции се различават значително за местни жители и чужденци. За малайзийци входът е буквално стотинки, при това има всякакви намаления за учащи, възрастни, хора с увреждания и т.н. За чужденците цените са едни и същи – държавата дотира само своите граждани. Няма варианти да се пазариш или да се опитваш да избегнеш плащането. Тук правилата се спазват.

Лок Кауи се нарича Парк на дивата природа, но в голяма степен си е един зоопарк, в който преобладават местните видове. Предимството му е, че природната среда, в която са разположени животните, е много близка до естествената им среда – като температура, влажност, растителни видове. Два пъти дневно в амфитеатъра на парка се изнасят програми с участието на животни.

Ние уцелваме началото на една такава програма: по сигнал на водещия някъде от дебрите на парка долита тукан – един от най-забележителните местни видове и символ на Малайзия.

Водещият и неговият асистент си прехвърлят реплики, сипят шеги една след друга, разиграват сценки – вършат си работата с искрено удоволствие. Шоуто не се заплаща допълнително, цената му е включена в билета, така че биха могли да отбиват номера без особено старание, но те влагат всичко от себе си.

Лок Кауи разполага с не много богата, но изключително впечатляваща сбирка от животни. Представени са преди всичко местните видове и точно затова е толкова вълнуващо да ги наблюдаваш в почти природна среда.

Първите, от които не можеш да се откъснеш, са туканите – с техните огромни клюнове и разнообразни израстъци над тях. На Борнео има няколко вида тукани, кой от кой по-впечатляващи и се питаш защо ли природата е била толкова разхитителна при създаването им – огромни силни птици, с тежки клюнове и ярки цветове, които сякаш са плод на трескавите сънища на препил художник.

Много скоро си даваш сметка, че този остров сякаш е направен, за да провокира представите ти за странно и нормално в животинския свят. Стадото дългоноси маймуни е като слязло от серия карикатури.

Дългоносите маймуни, известни като Proboscis monkey или Dutch monkey (Nasalis larvatus) са ендемичен вид за Борнео. Достигат до 70 см и двайсетина килограма. Живеят към 20 години. След 5-месечна бременност раждат бебета с тъмносини лица, които добиват нормалния за вида цвят около 3-4-месечна възраст. Активни са рано сутрин и късно вечер, но по наши наблюдения и по обяд не се усмиряват много.

Едва се откъсваме от дългоносите маймуни, но ни очакват още представители на приматите на Борнео. Едни от най-екзотичните са гибоните – с техните дълги ръце и крака и изумителна пластичност.

Разбира се, звездите на парка са „горските хора“, орангутаните. Не знам какво преобладава в чувствата на човек, когато ги гледа – изумление пред потресаващата им прилика с хората или неудобство, че са изложени на показ: все едно да сложиш едно семейство на площада и да свикаш останалите хора да гледат живота му. Не случайно местните са им дали това име - „оранг“ означава „човек“, а „утан“ - „гора“. Те прекарват по-голямата част от живота си на дърветата, като женските и малките обитават по-тънките клони, но за мъжките, с техните 200 кг, трябват големи и здрави дървета. Изсичането на предимно големи дървета в джунглата принуждава мъжките да прекарват повече време на земята, тъй като младите и тънки дървета не могат да ги издържат. Това несвойствено за орангутаните поведение води до честа гибел на мъжкарите от болести или хищници и оттам – до намаляване на популацията.

Тук, в Лок Кауи, се стараят да осигурят на орангутаните достатъчно пространство, съоръжения за катерене, люлеене и игра, но въпреки това големите животни изглеждат безразлични и изпълнени с досада.

Минаваме набързо през двама герои на любимия ни Киплинг – Балу и Шер-хан. Малайската слънчева мечка (Helarctos melayanus) е най-малката мечка на света.- достига до метър и половина и 60 кг, т.е. горе-долу колкото една средностатистическа българка.

Малайският тигър (не Сандокан, котката!) е голямо и силно животно, достига до 3 метра и 200 кг. Гладен тигър е в сътояние да изяде 36 кг месо на едно ядене (колкото един Маугли, да речем).

От целия парк любимци ни стават видрите. Може би защото уцелваме часа за хранене и ставаме свидетели на комичните картинки на протегнати в молитва лапички, бързи гмуркания за следваща рибка, докато предишната още не е излапана, лакомо тъпчене на две-три риби в устата – всичкото това придружено с бойни крясъци.

Лок Кауи разполага и с голяма ботаническа градина. Посещението й е включено в цената на билета, но въпреки това тя не се радва на особен интерес. Може би защото е зима и въпреки 30-градусовата жега не е сезонът на цъфтежа на цветята, но ние сме единствените, които бродят из пътеките и баирите на градината. Има специална част, посветена на непентисите – насекомоядните растения, с които се слави Борнео. Цветовете на някои от тях достигат да 50 см дължина и представляват капани, в които се улавят не само насекоми, но и дребни птички. За съжаление, така и не откриваме нито едно от тези растения цъфнало, така че си оставаме с впечатленията от картинките в детските ни книжки.

Въпреки всичко ботаническата градина оставя у нас много приятни впечатления. Разположена в естествена джунгла, тя е пълна с тежката влажна миризма на неукротима сочна зеленина, пронизана от стрелите на слънчевите лъчи, които едва си пробиват път през гъстите корони на гигантските дървета.