Банауе, оризовото чудо

Планини, планини, планини... Кой ти е предполагал, че Филипините са толкова планинска страна! 
Шофьорът спазва обещанието, с което ни е спечелил пред конкуренцията в Бонток и от време на време спира, за да правим снимки на по-впечатляващите места. 

Скоро обаче дъждът взема властта и се умълчаваме в купето на джипа.

Връхлитаме хаоса на централния площад на Банауе с цялата целеустременост на транзитни пътници. Шофьорът на джипнито за Солано, който би могъл да ни свърши работа за продължаване на нашето пътуване, бързо охлажда ентусиазма ни. Почти не откъсва очи от картите, които цака с още един чешит в кабината, за да ни обясни, че може и да тръгне, ама това ще стане, когато събере достатъчно пътници. Явно ще трябва да разглеждаме Банауе.

Да разглеждаме, да разглеждаме... колко да го разглеждаме? Това, което ни се видя, че е шумен, хаотичен и пренаселен град, се оказа две улици На централната днес има пазар – опънати са тенти и сергии и цялата безнадеждност на най-евтините китайски стоки е струпана по сергии или на камари направо на земята. 

На пазара поставят и вендузи.

В магазинчетата отзад обаче продават дървени фигурки, издялани от местните занаятчии и ние затъваме в тайните на локалната митология, в която доминира Камагонг, богът на ориза. Така от фигурка на фигурка решаваме, че ни се остава тук. 

Планът ни е да посветим следващия ден на разглеждане на оризовите тераси на Банауе. Под това име е известен комплекс от 400 кв. км, на който в продължение на 2000 години са градени тераси за отглеждане на ориз. Общата дължина на всички подпорни стени в долината достига 20 000 км, което е половин земен екватор или над 3 пъти повече от Великата китайска стена. Ако добавим към всичко това и системата за улавяне и отвеждане на водата до всяка нивичка, можем да си представим за какъв грандиозен строеж става дума.

Избираме си пешеходен маршрут, който включва посещение на селата Там-ан и Поитан и техните оризови полета.

Пътят за Там-ан минава направо през двора на големия хотел „Банауе“, построен извън селото и заел ръба на един рид, за да осигури добра гледка за платежоспособните си посетители. Контрастът между плувния басейн на хотела, покрай който преминаваш и мизерията на селските къщурки непосредствено под него, е доста силен. След оградата на хотела започва спускане по 240 стръмни стъпала, което ни довежда до Там-ан.

Село е твърде смела дума за струпването от няколкото барачки с ламаринен покрив, пред които мърляви дечица си играят с малко кученце. 

Въпреки че хората тук продължават да живеят така, както са го правили предците им, близостта до хотела и контактът с туристите ги е накарал да гледат на всеки преминаващ като на източник на някакъв доход. Все още не са се сетили да искат пари за снимки на традиционните къщи на местното племе ифугао, но скоро и това може да стане.

Къщичките на ифугао си заслужават вниманието. Когато ги видиш за пръв път, не може да не се сетиш за илюстрациите на приказките за Баба Яга. Точно като нейната къщичка, и къщите на ифугао стоят на кокоши крака – или поне така ти се струва в първия момент. 

От Там-ан тръгва лабиринтът от пътища, които преминават през цялата долина. Всъщност, пътища като такива няма – върви се по ръба на подпорните стени на оризищата, а тъй като те са безброй, плетеницата от пътеки е наистина неизбродна.

Единият вариант за справяне с нея е да си наемеш водач от селото. Другият, както нашият опит показва, е да следваш здравия си разум и елементарна логика.  А и когато се изгубиш, само печелиш от това, защото попадаш на друго интересно място.

На няколко пъти сменяме посоката, докато излизаме на основната вада, която захранва с вода цялата каскада от нивички. За изграждането на голяма част от подпорните стени са използвани камъни, но все повече ремонтите и новите съоръжения се правят от бетон. Как и къде се бърка този бетон, как се примъква по стръмните склонове – не ми се мисли. Всяка педя земя тук е отвоювана от джунглата с цената на огромни усилия и това не е нещо, което е приключило веднъж завинаги. Освен тежкия ежедневен труд по отглеждането на ориза, продължава и непрекъсната работа по поддържане на цялата система и изграждането на нови участъци.

Ние, разбира се, се изгубваме на няколко пъти. Това не е толкова лошо, защото попадаме на скритите в гънките на планината махалички от по две-три къщи, където хората си живеят необезпокоявани от посетители. Тук къщите на кокоши крака вече са украсени с черепи на крави, биволи и свине, Вероятно не е случайно, че наричат местните племена "ловци на глави", макар че вече не овесват човешки черепи по стените. Традициите дори и да се променят, трудно си отиват. 

Хората тук не са толкова склонни да влизат в разговор със случайни минувачи. Хващаме поредната пътека по ръба на стената само за да се изгубим отново след няколко разклонения. Добре, че срещаме малчовците, които се прибират от училище, та ни упътват. Като ги гледаме как уверено крачат по калните пътеки, нарамили раници, по-големи от тях, си даваме сметка, че това, което за нас е приключение, за тях е ежедневие. 

Разбираме, че придвижването не е толкова проста работа, когато ни завалява дъждът. Пътеките между оризовите ниви стават кални и хлъзгави, всяка крачка обещава да те прати в долната нива, която оттук си изглежда като долната земя. 

Накрая стигаме все пак до Поитан. То е малко по-голямо село – от тридесетина къщи. Освен това си има собствен каменен идол, но ритуалите около него остават тайна за нас. Има и църква или поне една от къщите е посочена като църква. Идолът и църквата съжителстват напълно мирно, вероятно защото така мирно съжителстват и в главите на местното население. 

Има още време до мръкване, така че се отправяме в обратна посока от Банауе – нагоре по шосето, за да се качим над градчето и да видим терасите от високо. Денят не е особено подходящ за гледки и снимки със сивите си облаци и мрачен ръмеж от време на време, а сезонът пък – съвсем не е който трябва. Сега оризът е ожънат, терасите са подготвени за новата реколта и приличат повече на каскада от езерца, отколкото на оризови полета. 

Когато избуява сочната зеленина на младите оризови насаждения, гледката към долината става наистина приказна. 
След гмежта на Манила се чувстваш щастлив, че можеш да различаваш отделни човешки лица, а не безкрайна тълпа. 

Още няколко завоя – и откриваме миналото на тези земи да клечи пред малко магазинче за сувенири. Старец на 98 години се е свил на прага, голите му съсухрени крака и свитото от бръчки лице го правят да изглежда като част от издяланите от тъмно дърво фигури – античен и вечен. 

На около километър по-нагоре попадаме на още един древен старик, който вече откровено се предлага за снимки – струпал е на камара до себе си атрибутите на воин от ифугао и протяга трепереща ръка към преминаващите пътници. 

Докато се изкачваме по шосето, се запознаваме и с Дарика. Тя е на пет години и се връща от училище. Сама. По шосето, нагоре по баира, покрай преминаващите коли. Цели три километра вървим след нея, докато се отбие от пътя и заслиза по 80-те стъпала към дома си. И децата, и родителите го намират за нещо естествено. Това е ежедневие, което дава шанс на тези деца утре да имат повече от едно бъдеще пред себе си. 

Повече за Банауе и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.