Борнео и ловците на глави, февруари 2015

Планината Кинабалу (Gunung Kinabalu на малайски) се намира на стотина километра от Кота Кинабалу. Туристическите агенции организират изкачване на най-високия й връх срещу 1200 рингита на калпак или нещо като 600 лв. Слагаме тази информация в раздела „абстрактни сведения“ и започваме да разпитваме за алтернативни преживявания по склоновете на борнеанската гордост.

Цената на пътуването с миниван до входа на Националния парк Кинабалу е 10 лв. След два часа по завоите се оказваме насред облаците и мъглата под върха. Можеше да се постараят повече с времето и да ни осигурят панорамни гледки, ама нейсе.

За влизане на територията на парка плащаме стандартната такса за чужденците – 15 рингита. Май всички входове за чужденци в тази страна са 15 рингита – няма голямо, няма малко. Оттук нагоре можем да изминем през джунглата 5 километра по хубав, макар и доста стръмен път. Следва нов пропусквателен пункт, преминаването на който би ни струвало 50 лв., но ще ни позволи да извървим следващите 8 и половина километра до върха. 

Всяка година през последния уикенд на октомври тук се провежда маратонско надбягване до върха и обратно и имената на победителите са окачени на тържествена плоча в началото на пътеката. Рекордът за изминаването на 20-те километра до най-високата точка и надолу пак до пропусквателния пункт е 2 часа и 44 мин.

Облаците са се захлупили върху планината и мъглата на моменти е толкова гъста, че не виждаш следващия завой, да не говорим за планински панорами. Остава ни само удоволствието от бавната разходка през джунглата със заничането по скритите ъгълчета в опит да проникнем в тайните й. Но пък е неочаквано приятно – без бързане, без амбиции, просто разтворени в момента.

Паркът Кинабалу е известен с изключителното си биологично разнообразие – само орхидеите са над 800 вида, а от 600-те вида папрати 50 са ендемични само за тази територия. Над 300 вида птици и повече от сто вида бозайници живеят тук, има дори орангутани. Като изключим ордите катерици, всички, включително и комарите, ни заобикалят отдалеч.

За сметка на това гората си е там – на места рехава, на места – напълно непроходима. Десетки различни видове дървета, едри и дребни паразитни растения, налазили всеки клон, до който са се докопали, стряскащите змиеподобни извивки на лианите, неочаквано ярките цветове на непознати цветя... 

Кинабалу е планината-гордост на Борнео. Не случайно профилът й украсява знамето на провинция Саба(х), където се намира. Лесно се запомня – прилича на слон, погълнат от питон, ако ти го е рисувал Екзюпери. 

Горите й на времето са били убежище за някои от местните племена, после за малко да станат жертва на хищническо изсичане, но правителството своевременно се е усетило и е обявило почти цялата й територия за Национален парк. От края на миналия век е обявена и за Световно наследство от ЮНЕСКО и местните са много горди, че това е първият такъв обект в Малайзия.

Предстои ни още една интересна среща – с традициите и обичаите на местните племена. Има вариант да се включим в някой от туровете на местните агенции, които да ни закарат до някое село във вътрешността, където наследниците на племената да облекат в наша чест традиционните си носии и да ни сготвят нещо. Ние обаче не си падаме по такива срещи. Хората, които си изкарват хляба по този начин, често стават жертва на митовете, които трябва да поддържат и понякога това е дори пагубно за възможностите и изборите, които могат да правят. Затова разчитаме на среща с живия местен живот в ежедневните си контакти с хората, а със странните обичаи решаваме да се запознаем в Музея на Саба(х), който заема цял квартал от Кота Кинабалу.

Плащаме билетите за вход за основната експозиция на музея и ето ни сред събраните от целия щат артефакти. Те, за съжаление, се оказват твърде скромни – глинени чирепи със съмнително ранна датировка за съвършената си линия, плетени кошници от последните оцелели племена във вътрешността на страната и огромни китайски делви от династията Мин. А, и ковчези. Те са намерени в една от пещерите във вътрешността и се отличават със своята форма – с издялани биволски глави, с които завършва издължаването им и с дърворезба, която покрива капака и стените им. 

Частта, посветена на ловците на глави, обаче ни хваща неподготвени.

Не че не сме прочели нещичко по темата. Знаем, че отрязването на главата на врага и окачването й на видно място е било обичай, който е бил жив по тези земи съвсем до скоро. Очаквали сме, че в музея ще има нещо по темата, но въпреки това оставаме сепнати, когато директно над главите ни (все още надлежно закрепени за раменете), се изблещват няколко почернели черепа, увесени след висулки от лико. Е, тук вече става ясно, че няма да спазим забраната за снимане в музея и започваме да щракаме с апаратите. 

От таблата наоколо разбираме, че до 70-те години черепите са си висели в къщите и магазините на някои от местните племена, предимно мурут и заедно със забраната за практикуването на този обичай са били иззети и реликвите. Най-потресаващи обаче са снимките на вОйните с тяхната плячка – очакваме зловещи страшилища, обръгнали на какви ли не жестокости, а от портретите към камерата гледат 13-14-годишни момчета. 

 Даваме си сметка, че „млад воин“ далеч не е това, което ние си представяме – 20-инагодишен атлет с яки мускули и здрава психика. Младите войни са били момчетата, които наскоро са преживели своята инициация и са встъпили в света на възрастните. Всъщност, издебването на жертва от съседното племе, преборването й и донасянето на главата й е било доказателството за тяхната мъжественост. 

Излизаме отново в парка на музея и откриваме, че всъщност там е най-интересната част от експозицията. Борнео се слави със своите „дълги къщи“ - наколни постройки, в които живее цялото племе, като всяко семейство си има своя стая, която излиза към общото помещение. Цялата къща се прави на един и същ принцип – дървени подпори, за да се повдигне от земята, греди за под, бамбукови постелки на пода, плетени стени и плътен покрив от съшити с лико палмови листа, по които да се оттича водата по време на проливните дъждове. 

В двора на музея са построени десетки такива къщи – всяка според спецификата на различно племе. 

За нас най-интересна се оказва къщата на все същите мурути – ловците на глави. 

Най-интересната част е общото помещение. Освен подиум от бамбук, на който се седи по време на общите сбирки и  огнище за приготвяне на общи гозби по време на церемонии и празненства, има и нещо необичайно: по-средата на помещението пода е изваден голям квадрат – около 4 на 4 м – и е направен трамплин за скачане. Пробваме го, разбира се, иска ли питане. Здраво пружинира и иска известно умение да нацелиш точния резонанс, за да те подхвърли възможно най-високо. Това е било и едно от състезанията между младите войни – както вече разбрахме, те са си били почти деца – кой ще скочи най-високо, за да достигне висящите от тавана пъстри дървени фигури на птици. Това състезание е било най-вълнуващо след успешен лов на глави...

А, като се връщаме пак към темата за главите – в двора на къщата има нещо като беседка, от тавана на която виси забележителна колекция черепи. Дори по-впечатляваща от онази в музея. И кому бяха нужни забраните за снимане вътре, при положение, че отвън снимките са без никакъв проблем? 

В музея виждаме и извадка от първия документ, регламентиращ мястото на щата Саба(х) в новообявилата независимостта си Малайзия. Първа точка от него гласи, че жителите на Северно Борнео имат свобода на вероизповеданието и разпоредбите на исляма, валидни за територията на континентална Малайзия, не важат тук. То и се вижда с просто око – по улиците мюсюлманските забрадки са често, но не масово срещани и това е обяснимо с широкото представителство на китайската общност и най-вече с коренното население, над 50% от което изповядва анимистични вярвания. Цялата атмосфера на Кота Кинабалу е спокойна и добронамерена. Имаме си още едно любимо място на тая планета.

Повече за Борнео и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.