Етиопия - от Адис до Лалибела

От Аддис Абаба се измъкваме повече от час – сутрешният трафик е ужасен, а кръговите движения не подобряват нещата, когато всички се тикат във всяка възможна пролука, без да се съобразяват с правилник или поне със здрав разум.

Щом напускаме града, гледката става далеч по-приятна. Минаваме покрай малки нивички, на които високи тъмнокожи селяни вършеят прясно прибраната реколта от камут – североафриканска пшеница с по-дълги зърна от съвременните сортове, за която се твърди, че се отглежда от поне 3000 години по тези земи. Спираме на отбивка покрай такава малка нивичка в кафяво, насред която в златно грее харманът. Колкото древен е камутът, толкова древна е и технологията, по която го отглеждат и обработват - с волски и магарешки впрягове, с които се орат нивичките и се вършее на харманите. Земята в Етиопия е държавна собственост, а селяните я наемат от държавата срещу неголяма годишна рента. Селяните, при които спираме, искрено ни се радват и с удоволствие позират за снимките - изпружени и препарирани като на снимките отпреди сто години. В момента, в който свалим фотоапаратите пак стават живи и усмихнати, готови да си общуват с нас с ръкомахане и кимане поради липса на други общи изразни средства.

Обядваме в празен хотелски ресторант, който ни подбират нашите шофьори. Цените са като за туристи, но вероятно за пръв път виждат такива - настава голямото туткане и след грандиозните обещания за вкусен и обилен обяд, след около 50 минути получаваме жалка шепичка препържени месца с някакъв сос. Станислав вече е толкова гневен от балкантуристкия подход, че им връща поръчката. Единствената радост, която намираме, са няколкото  питомни антилопи, които се разхождат свободно между масите и по зелените площи в задния двор на заведението.

В Комболча ни настаняват в предварително запазен от фирмата хотел. Изглежда доста прилично, ресторантът е пълен с очевидно проспериащи местни, а ние все още с не разбиране премятаме страниците на менюто. Сигурно е, че инджерата няма да ни се размине, но това което си поръчваме се оказва инджера с... инджера. Какво да се прави, учим се по метода "проба-грешка".

Иначе пък на 16 януари  във фоайето на хотела елхата още е актуална, а дървените прегради са украсени с гирлянди от тоалетна хартия. Новичка, да не си помислите нещо.

Оттук ни поема новият ни шофьор, Зазу. Още в началото трябва да му е станало ясно, че няма да сме от най-лесните клиенти - веднага запъваме краката и отказваме да платим по 1000 бира за двойна стая, при положение, че предната вечер са ни обещали, че стаите ще са по 600. С доста разправии и въртене на телефони до офиса в Аддис Абаба нещата се уреждат в наша полза.

Започва същинското ни навлизане в дълбините на Етиопия. Планините над Комболча с панорама към долината към града ни подсказват какво ни очаква. 

По пътя се срещаме с магията на  етиопското кафе, което се вари на специални "олтари" и винаги пиенето му е не просто консумация, а церемония.

За обяд Зазу ни намира в градчето Уалдия заведение точно според нашата поръчка: "local food, local price"  – вкусно и евтино, а наливната бира надминава и най-големите ни очаквания. Вярно, че тоалетна можеш да ползваш само в една от стаите към заведението и тя е с кофа с канче, но в Етиопия тепърва има да свикваме с липсата на течаща вода.

В Уалдия свършва хубавият път и се отбиваме към Лалибела – отначало 30 км по лош асфалт, сред претичващи деца, кози и магарета, после още 70 км, повечето от които по макадам, другите – офроуд. Качваме се все по-нависоко, сред евкалиптови гори, садени последните десетина години. Евкалипт се сади масово, залесяват се хълмове и крайпътни пространства. Селищата са строени главно от типови къщички от евкалиптови пръти, на общинска земя, по общински проекти. 

Още една страст на етиопците. Може селото да е изцяло от кирпич, но все в някой двор ще се мъдри "центърът на общността" - маса за джаги.

Крикът е някакъв чуждестранен лукс - рикшата се вдига на ръка, за да се смени гумата.

Спираме на една височина над поредната речна долина заради гледката и стадото маймуни челада. Веднага отнякъде изскача група дрипави деца, с изумително красиви лица под слоевете мръсотия. Някой от групата прави грешката да им даде опаковка бисквити и пакет бонбони и те жестоко се сбиват заради тях. Шофьорът ни Зазу се намесва да ги разтърве и криво-ляво разделя придобивката помежду им, но горчивият вкус от цялата случка остава.

На залез слънце спираме на поредното възвишение малко преди Лалибела. Гледката на сухите пепеляви хълмове до безкрая е величествена. Хълмовете изглеждат напълно безлюдни... за няколко минути. След това в далечината започват да извират дребни фигурки – на групи и поединично - които с нереална скорост преодоляват възвишение след възвишение и за броени минути дотичват до спрялата ни кола. Бързо се оказваме обградени от тълпа любопитни и напористи хлапета, които се опитват да привлекат вниманието ни, да ни заговорят, да си изпросят нещо, да ни пипнат... Усещаш се доста притиснат и това е...притеснително. Спасяваме се в колата.

Резервацията ни за хостел в Лалибела през букинг се оказва фалшива – глас по телефона твърди, че аз съм я отменила, което не е вярно. Заради Тимкат, местното Богоявление, когато цяла Етиопия се спуска да пътува, всичко е претъпкано. Лалибела е едно от най-светите места в страната и всеки, който може да си го позволи, за Тимкат се опитва да дойде тук. Зазу с прискърбие ни обяснява, че по всяка вероятност ниската цена, обявена в букинг, е била клопка, за да ни примамят и да ни поставят в безизходица, за да ни вземат петорно. Нито той, нито колегите му от фирмата имат идея къде да открият въпросния хостел.  В хотела, с който работи нашата компания, ни предлагат няколко опции: стая в хотел за 120-150 долара, двойна стая в техния хотел, в която да спим трима за 80 долара, или краен вариант - тази нощ да останем да спим в колата безплатно, а утре ще му мислим. Ние със Станислав избираме колата, другите от групата се пръсват по другите опции. 

На другия ден нашите домакини ни споделят, че собственикът на хотела на времето е учил в България. Появява се достолепен мъж на 60-ина година, който на смесица от български и английски ни споделя, че е завършил в Плевен и е направил успешен бизнес в Етиопия. Сега синовете му управляват хотела и те ни уведомяват, че снощният вариант вече не работи, защото имат резервации и за тези стаи. Докато ние обикаляме околните хотели и гестхауси в безуспешен опит да намерим стая на приемлива цена, любезните ни домакини специално заради нас поръчват и купуват голяма палатка, за да ни приютят за следващата вечер. Вече имаме собствен дом в двора на хотела, в който спим в нашите си спални чували за по 8 долара на човек. 

През нощта обаче температурите падат под 10 градуса и земята под спалните чували става ледена. Примъкваме от фоайето на хотела всички възглавници от столовете и диваните и се спасяваме. Упоритостта на Зазу да ни намери прилично обиталище не секва - на третата вечер вече сме в хотел на центъра, на цена от 200 бира на човек. Допълнителна екстра са двойката диви мангусти, които посред нощ устройват борби на терасата на стаята ни.