Етиопия - началото

Нашата Етиопия започва от летището на Адис Абеба. Напускаме самолета на Саудитските авиолинии без грам съжаление. Няма да ни липсват нито менюто, нито обслужването, нито пренаселеността му. Леко сме притеснени дали електронните визи, които сме си извадили, ще ни свършат работа, но всичко е както трябва – за по 30 секунди на човек на гишето на гранична полиция ни слагат печатите в паспортите и ни пускат поживо-поздраво. Единствената формалност, която изискват извън разпечатания лист с електронната виза е да покажем бордната карта, с която сме пристигнали и да назовем хотела, в който ще отседнем. Този път сме изрядни - и бордните карти сме запазили, и резервация за хотел сме направили. Не ни предупреждават, че трябва да си пазим листа с разпечатаните визи и за да можем да излезем безпроблемно от страната, така че си е чист късмет, че два месеца по-късно се оказва, че не сме ги изхвърлили и си спестяваме проблемите на излизане.

Тъй като сме само с ръчен багаж, лесно подминаваме опашката от чакащи митнически контрол етиопци с многобройните им огромни куфари и денкове и се измъкваме на свобода отвъд кордона от проверки, към фоайето на аерогарата, без някой въобще да се поинтересува какво носим в раниците.

До разсъмването има още много време, тъмнината навън ни се вижда дълбока и страховита и след известно помотаване по твърдите седалки на чакалнята, решаваме да си поръчаме кафе в единственото кафене на летището в Адис Абеба – все пак вече сме в родината на кафето, а и етиопската черна напитка се слави като една от най-добрите на света. Опитът ни е повече от безуспешен: първо откриваме персонала да спи дълбоко по събрани столове зад бара, омотан в каквото му падне под ръка, близо час по-късно настава някакво размърдване и започва лениво подреждане на масите, застилане с покривки (почти можем да се закълнем, че не ги измъкнаха от завивките, в които спяха), старателно се подреждат столове, равняват се купчинки менюта... абе, има-няма половин час и всичко е опнато за първите клиенти. Впрочем, както вече стана ясно, първите клиенти сме ние. Само че след като търпеливо сме изгледали цялата процедура по подреждане на заведението, изведнъж става ясно, че кафе няма да има, тъй като машината се е повредила. Добре, ще го броим за суха тренировка. Така или иначе вече е разсъмнало и тръгваме към града.

На изхода на летището ни посрещат вездесъщите „копърки“, подсилени от армия прехващачи, които се опитват да ни убедят да ги наемем срещу 5 до 10 лева на километър. Решаваме да си опитаме късмета малко по-нататък по маршрута и поемаме с бодра крачка сред прахоляк и изгорели газове в посока към хотела. Малко ни е напрегнато, защото ние със Станислав сме си свикнали да превземаме новите територии стъпка по стъпка в буквалния смисъл, но нашите изморени от пътуването спътници не са много големи фенове на този тип преживявания. Въпреки това без мрънкане мятат раниците на рамо и поемат към неизвестното.

Да крачиш с раница на гръб в непознат град, в непозната държава, в непозната посока, никога не е лесно и винаги е малко стряскащо, но полека-лека започваме да откриваме очарованието на новото място – пием наистина добро кафе заедно с първите тръгнали на работа чиновници, оглеждаме разгръщането на сергиите на зеленчуковия пазар, крачим бодро покрай стадата кози и овце на животинския пазар в подножието на новостроящите се небостъргачи в бързо развиващия се квартал Боле... Някои впечатления са много обнадеждаващи – красива млада жена ни подминава, като небрежно ни подхвърля през рамо: „Welcome in Addis Ababa!“, повечето от срещнатите погледи са усмихнати и приветливи. Млад мъж управлява мотопед, а на главата му като шапка е нахлупено ужасено блеещо яре – предните крака са обхванали челото, задните се спускат по гърба на моториста и заедно правят странно митично създание с козя глава, човешко тяло и две гуми вместо крака. Тротоарите са или разбити, или непостроени, но хората се движат по тях, а не по платното, както е обичайно в Индия, например. Пъстро, шумно, прашно, напечено, хаотично на пръв поглед, но най-важното – не изглежда заплашително.

Трудно откриваме адреса на хотела, който сме запазили през интернет - навигацията ни отвежда до адреса, но там има само къщи, дюкянчета и любопитни физиономии. С известно ръкомахане и настоятелно повтаряне на името на хотела, успяваме да получим що-годе членоразделни инструкции и да го открием на 5-6 преки от посочения адрес. 

Хотелът предлага легла, столове, телевизор, интернет, баня... но по отношение на водата си е направо гола вОда – отначало липсва топлата вода, а после идва и пълната суша. При възраженията ни собственикът само повдига рамене: „Проблемът е в правителството, нищо не мога да направя“. В този диалог не ни става ясно как точно е виновно правителството, но така и и си оставаме без вода до края на престоя си тук. Все пак персоналът добросъвестно мъкне туби и кофи към стаите, така че успяваме да се хигиенизираме ако не задоволително, то поне на санитарен минимум. Когато понатрупаме опит из Етиопия, ще разберем, че достъпът до течаща вода е огромен проблем за цялата страна.

Предприемаме опознавателен пешеходен набег в посока центъра на града – хем да си изясним въпроса с автобусите за Лалибела, хем да добием първоначални впечатления от живота на столицата. Разходката, която по-голямата част от нашата компания преживява като разузнавателна експедиция с елементи на изтезание, е придружена с много прах, доста блъсканица на някои места, безмилостен пек и натоварен трафик. Щеше да е кошмарно, ако не бяха впечатленията от малките работилници, в които местни занаятчии правят резбовани мебели, първата ни среща с църквата на Етиопия – очарователна в своята първичност и неподправеност, гледката на чинно чакащи на стройна опашка градския транспорт жители на града и случайното попадане в сенчестия двор на квартална кръчма на гърба на квартална месарница, където откриваме чудесната етиопска бира и страстта на етиопците към ястията с инджера и преобладаващо присъствие на месо.

Постепенното проникване в „тайните градини“ на ежедневния живот без посредничеството на някой местен Вергилий е едно от любимите ни преживявания. За нашите спътници като че ли акцентът пада повече върху несгодите на това постепенно неорганизирано откриване, но мъжествено понасят странностите ни. В края на деня крачкомерът показва, че сме навъртяли 19 километра и сме прекосили пеша целия широк център – изтощени сме, но уплахът ни от големия непознат град вече е поотстъпил място на усещането, че тази територия не е чак пък толкова враждебна и при минимален здрав разум няма да бъдем изядени още на първия ъгъл.

Вторият ден минава в логистични усилия – изясняваме си, че различните автобусни компании продават билети и започват маршрутите си на различни места из града и събирането на цялата картинка от отделни парчета е доста трудна задача. Запознаваме се с изключително приятния и любезен служител в централния туристически офис, с който обсъждаме приликите и разликите между историята на православието в нашите две страни, визуалните съвпадения между етиопската амхарска писменост и глаголицата, новите течения в етиопската политика и доскорошните тесни връзки на Етиопия с Русия. Междувременно младежът ни предоставя всичката искана информация, подарява ни карти на страната и столицата, свързва ни с агенция, с която да обсъдим евентуално пътуване и накрая обещава да ни консултира по различни въпроси, които могат да ни възникнат впоследствие. През цялото време се държи подчертано любезно, но не и угоднически и не пропуска да сподели самочувствието си на гражданин на страна с богата история и интересна природа. Подобно достойно държание има и шефът на агенцията, към която ни насочва – преговаря за условия и цени без умилкване, но и без агресия – спокойно, както водят преговори двама души, които се уважават взаимно.

Вечерта гледаме да се разплатим в хотела навреме, за да можем на другия ден да отпътуваме рано. Кой знае защо простата сметка за две двойни стаи и една единична, умножени по две нощувки, предизвиква огромно объркване сред персонала – сумата оживено се дискутира отначало от собственика и един от служителите, после към тях се присъединява и втори служител и поне 15 минути те спорят, пишат, задраскват, пак пишат, вадят калкулатори, пак пишат, пак задраскват, пак се надвикват, но в края на краищата успяват да изчислят сбора преди да сме се притеснили, че ще трябва да останем за още една нощувка, докато постигнат съгласие.

В хотела няма много навалица освен нас – може би единственият друг гост е Джон от Щатите, с който се засичаме не само по коридорите на хотела, но и из града – и той тича от агенция на агенция да си намери транспорт на север. За проклетия точно преди големия етиопски празник Тимкат (Богоявление)  народът масово е плъпнал да празнува и местата в автобусите и хотелите са разпродадени. Вечерта ние се сещаме, че ако не е успял да си намери билет, можем да го поканим да пътува с нашия новонает микробус на другия ден. Отивам на рецепцията да попитам в коя стая е отседнал, но дежурните на гишето младежи едва отлепят по някоя дума английски. Описвам им кого търся – дребен мъж с дълга коса, вързана на опашка – като им показвам собствената си сплетена на плитка коса. Лицата им просветляват с разбиране и един от тях с жестове ме кани да го последвам извън хотела. На съседната улица има върволица заведения, които озвучават квартала по цяла нощ и аз решавам, че Джон е в някое от тях. Моят водач обаче бързичко ги отминава и започва усилено да тропа на една заключена врата. След малко отвътре се подава недоволна женска физиономия. Леко се притеснявам, че сварвам Джон в деликатна ситуация. Междувременно жената и моят водач оживено обсъждат нещо, обръщат се към мен, оглеждат ме, пак дискутират нещо и в края на краищата жената с усмивка широко отваря вратата и с любезен жест ме кани да вляза. В този момент аз бия отбой, защото виждам, че с моите опити да използвам собствената си коса като онагледяване на търсенето на Джон, съм вкарала любезните домакини в дълбоко заблуждение: те са решили, че в 9 вечерта изведнъж ми е хрумнало да ида на фризьор и – voila! – са ми уредили отваряне на кварталния фризьорски салон специално за мен. С жестове се опитвам да обясня, че е станало недоразумение, но в края на краищата най-вероятно решават, че меракът ми да се подстригвам както внезапно се е появил, така и внезапно е отлетял. Ама нищо, няма да ми придирят.