Мя-У, февруари 2016

Колко е пътят от Ня-У до Мя-У?

Ако ще питаш гугъл картите, разстоянието ще ти излезе 480 км.

Ако питаш джоба си, ще установиш, че ще ти струва 38 000 чата или около 55 лв. на човек. Това – ако се довериш на туристическите агенции в Ня-У. Сигурно има и по-добър вариант, но трябва да си направиш проучване.

Мостовете представляват две релси
 с наредени напречно греди.
Ширината е колкото да мине един автобус.

Ширината на пътя също е 
като за един автобус. И така близо 500 км.

Ако попиташ часовника си, ще установиш, че пътят  от Ня-У до Мя-У е 16 часа. И не е зле тогава да попиташ и тленната си обвивка – дали е склонна да прекара тези 16 часа първо в каросерията на пикап до автогарата на Ня-У, след това в претъпкан автобус до недалечния град Kyauk pa daung, 
после на задната седалка на мотопед до спирката на автобуса от Мандалей и останалите 13 часа – в споменатия автобус, който преминава през планини и долини по ръчно асфалтиран път с ширината на велосипедна алея, пресича реки или по две релси, с наместени върху тях напречни греди, или с помощта на претоварен ферибот и през цялото време ти създава усещането, че са те пуснали в бетонобъркачка, само дето накрая те изплюва не на строеж, а в прашно и напечено градче насред забравения от Буда и хората запад на Мианмар.

На места няма и мостове и реката се пресича с ферибот.

През деня мостовете се виждат по-добре.

Може би най-разтърсващата гледка са групите полужени-полудеца, които носят кошници с камъни, насипват пътя почти под колелата на автобуса, обръщат варели с разтопен под безмилостното слънце битум, нахвърлят отгоре пясък и го разравняват с ръце... 

Нещата в Мианмар стават така, както са ставали преди векове, с много човешки труд и почти никаква ефективност. Днешният мианмарски селянин може да не е закрепостен юридически, но при доходите, които има и усилията, които влага, за да си докара тези доходи, той няма никакъв шанс да напусне селото си и да започне каквото и да било друго поприще на друго място.

Мя-У се намира в долината на река Каладан, една област, в която се произвежда огромна част от оризовата реколта на Бирма – всъщност, втората по значение за страната след делтата на Иравади. Цялата област е нарязана от безбройните притоци на реката, малко по на север вече е Бангладеш с неизбродните ръкави в делтата на Брахмапутра и този регион е подвластен на капризите на наводненията и засушаванията, в зависимост от периода. На изток са високите хребети на планината Аракан Йома с нейния първенец, трихилядника Виктория, а на запад – бреговете на Бенгалския залив с удобните пристанища. Всичко това е причината през 14-16 век тук да разцъфти още една от бирманските цивилизации – кралство Аракан, което владее сушата и моретата в продължение на близо 300 години. 

Останките от стария град Мя-У успешно съперничат на по-популярни сред туристите бирмански забележителности като Мандалей, Сагаин, Мингун или Ава. 

Според легендата градът възникнал на мястото, където пламнала любов между женска маймуна и петел, в резултат на която маймуната снесла яйце, а от яйцето се излюпил могъщ принц, който основал града под името Mrauk-U, или „Яйцето на маймуната“.

Със своите 160 000 жители, Мя-У е бил един от най-големите градове на планетата за времето си. От дворцовия комплекс са останали само основите и крепостните стени, но дори само те  ти дават представа за огромния мащаб на кралския град от миналото.

Това, което прави Мя-У особено интересно място, са храмовете и ступите, разхвърляни по цялата му територия. На първо място е, разбира се, Shitthaung, Храмът на победата, построен през 16 век в чест на завладяването на 12 бенгалски княжества и успешния отпор срещу „португалските мародери“, както се разбира от надписа пред входа му. 

А може и да отидеш на отсрещното възвишение, където да видиш лишеният от панаирджийска суета храм Htukkant Thein, да минеш през охлюва на вътрешния му коридор под премрежените погледи на стотици статуи на седнали Буди – малки, средни, големи, глинени, каменни, боядисани или строги в първичността на материала, от който са направени. 

След двата най-големи храма, стотиците други ступи и храмове, стотиците изображения на Буда, които те пресрещат изневиделица след всеки завой или възвишение, създават плътна и жива картина, в която мазка след мазка се натрупва впечатлението за една отминала силна цивилизация.

За времето си това е бил центърът на един свят. Днес обаче това място е възможно най-далече от центъра на света. Тук всичко, с което сме свикнали като дадености на цивилизацията, е под въпрос. Почти всички домакинства в града се снабдяват с вода от обществени водоеми и огромна част от времето и енергията на хората минава във вадене и мъкнене на вода – в кофи, делви, туби, на ръка, на хълбок, на глава... 

Ток има от време на време, почти навсякъде работят генератори, за да покриват поне основните нужди от електричество. Темата за интернета пък само предизвиква нервно хихикане у хазяина ни. Абе, за имане има, ама не тук и не сега. Мя-У живее със спомена за едно величаво минало, но с бита на средновековното село.

Въпреки това вероятно Мя-У е следващият Баган, към който рано или късно ще се отправят тълпите туристи. И тогава очарованието на това възможно най-далечно от света място ще се изгуби, то ще стане широко популярно, лесно достъпно и със сигурност по-лъскаво, но много по-малко автентично и не толкова интересно. 

Повече за Мя-У и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.