събота, 3 януари 2015 г.

Делтата на Меконг и Сайгон, февруари 2014 г.

Влизаме във Виетнам по вода - с лодка по ръкавите на Меконг.

Вярно, че „шофьорът“ кара лодката като държи кормилото с крак, докато си е полегнал в стола, но пък уцелва талвега и в най-тесните канали, през които преминаваме.


Делтата на Меконг е неизбродима плетеница от широки и тесни ръкави, канали и притоци, които образуват гъста мрежа от водни пътища през една площ с големина около една трета от България и средна надморска височина около 3 метра. Земята и водата тук са така преплетени, че не знаеш къде свършва едното и къде започва другото. Хората, които живеят тук, сякаш не правят разлика, еднакво добре се чувстват във всяка среда. По време на цялото ни пътуване по реката преминаваме покрай наколни жилища, които в момента в по-голямата си част са на сушата, но през дъждовния сезон се оказват насред водата.




От всяка къща към водата слизат издялани в пръстта стъпала, които водят до дървен мостик – къде по-як, къде едва стиснал душа в зъбите – а на мостика непременно е вързана лодка. Някои семейства нямат къща – лодката е техният дом, в който готвят, хранят се, перат се, спят, раждат деца и ги отглеждат. 








В плаване сред лениви размисли достигаме до първите къщи на Чау Док... и гледаме как квартал след квартал се разлюлява от преминаването на нашата лодка. Не че ние сме толкова големи, че да предизвикаме земетресение, просто вдигаме лека вълна, а първите квартали на Чау Док от север, откъдето ние идваме, са съставени от плаващи къщи – коя с веранда, коя с ред прозорци към реката, коя обърната само навътре към себе си... Строени са явно с подръчни и евтини материали, кърпени с каквото дойде, но пък са опънати в стройни редици и почти пред всяка буйно и страстно цъфтят саксии. Улиците на това селище, разбира се, са от вода, така че единственият възможен транспорт е лодката. Стотици къщи, в които няма нищо показно, нищо направено с цел да смае външния посетител. Живо селище, в което с вдигане на някоя дъска на пода, си улесняваш достъпа до домашния рибарник, в който да сипеш каша от костно брашно, за да нахраниш рибата или пък да извадиш риба, за да нахраниш семейството.








Когато отминаваме кварталите с плаващи къщи, попадаме на другото архитектурно чудо на Чау Док – наколните жилища. Брегът тук е малко по-стръмен от обичайното за Делтата и улицата минава по по-високата част, на около три метра над нивото на водата. На улицата се намират и официалните входове на къщите – погледнато оттам, това са си обичайните за тази част на света 3-метрови фасади на сгради, повечето от които на един етаж. Първите стаи на тези сгради са широко отворени към улицата, така че целият живот и дейност на семейството са на показ. От тези стаи в дълбочина се влиза в следващите помещения на къщата – понякога по 4-5-6 стаи, нанизани една след друга. Целият този салам от стаи колкото повече се отдалечава от улицата, толкова по-високо във въздуха спрямо спускащия се надолу бряг се оказва. Последната стая от редицата на практика виси над водите на реката. Цялата конструкция се държи върху криви, полуизгнили дървени колове и единствената причина всичко да не е рухнало, е неправдоподобно големият брой на тези отчайващо изглеждащи подпори. Погледнато откъм реката, цялото крайбрежие изглежда като изоставен декор след снимките на „Воден свят“. Откъм улицата обаче си цари съвсем приемливо благоприличие.







Крайбрежните и плаващите квартали са само част от Чау Док, който иначе е един съвсем достоверен град с асфалтирани улици, многолюден пъстър пазар, няколко хотела в центъра, спретнати големи училища и оживен трафик. 







Следващият град по пътя ни през делтата е Кън Тхо. За разлика от малкия Чау Док той е град с население от милион и половина, така че намерението ни е да го поогледаме набързо и да се спасяваме. В града няма кой знае какви забележителности и нямаме намерение да се мотаем дълго в него. И както си правим тези планове, неусетно потъваме в очарованието на проветривата крайбрежна алея и живия пазар, в удобството на кафенето с хамаци и умението за пиене на виетнамско кафе с лед.








Е, налага се да свикнем с някои странности. В Чау Док, например, практически всички жени носят пъстри трикотажни комплекти, които според непрофесионалното ми мнение по нищо не се отличават от тънка лятна пижама. В Кън Тхо тази мода не е толкова широко разпространена, но все пак на улицата срещаш достатъчен брой хора по пижами, за да се запитваш от време на време дали лудницата не е пуснали всичките си пациенти на свобода.



Не по-малко странен вид имат и повечето пътници и водачи на мотопеди (т.е. болшинството жители на тази страна): лицата им са скрити зад плътни платнени маски във всякакви десени, които ги предпазват не само от прахоляка, но и от слънчевите лъчи, защото жените много държат на белотата на кожата си и всячески я опазват. Само че заради въпросните маски улиците изглеждат пълни с престъпници, готови за обир. По всяка сергия се веят гроздове такива маски, които заради изпъкналата си форма силно напомнят камари разноцветни сутиени. 






Напускаме Кън Тхо с известно съжаление, особено след вечерята в кварталната кръчмичка, където стопаните ни изпращат една чиния с божествено вкусни стриди в знак на добро отношение, а сервитьорът отказва да вземе предложения му бакшиш. Но няма какво да се мотаем, предстои ни вълнуваща среща с Хо Ши Мин или Сайгон, както продължават да го наричат тук. 
Макар и 6-милионен град, най-големият в страната, Сайгон всъщност е напълно обозрим за пешеходна разходка, с което още повече ни спечелва. Центърът, с всичките му малко на брой забележителности, е разположен на северния бряг на река Сайгон, а отвъд него са жилищни и промишлени квартали, които се повтарят със завидно постоянство, но в които общо взето няма какво да дирим. Има една артистичност и лекота в атмосферата на града, а може би и това, че уцелваме уикенда, допринася за спокойния и ведър дух. Безцелната разходка из града ни довежда до крайбрежната улица, сградата на съда, небостъргачите с моловете, Двореца, историческия хотел „Маджестик“ и, разбира се, статуята на Чичо Хо. Прекарваме две вечери на „стъргалото“, където тълпи от американци, австралийци и европейци, най-вече французи, ядат, пият и се местят от заведение в заведение, докато омалеят така, че на сутринта ги прескачаш по тротоарите. 






Зад светлините на оживената улица се крият тесните проходи и пренаселените сгради на истинския Сайгон – един термитник, в който животът се излива от триметровите стаички на улицата и обратно, съседи до късно се смеят пред магазинчетата си, деца пишат домашни, подгънали крака на теракотения под, седнали в поза лотос възрастни двойки превиват гръб над вечерната виетнамска супа фо бо, цели семейства се валят на чистия прохладен под на претъпканата стаичка, подпрели глава на гумата на мотопеда и вперили поглед в плазмения телевизор – и всичкото това на широко отворена към улицата врата. 








Повече за Виетнам и нашите приключения там можете да прочетете в книгата "В къщата на Пау Ама", изд. "Вакон", 2019 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар